Защо да НЕ изберем Mad Max Hikes (Bulgaria Hikes) и Христо Василев за наш планински водач на Ком-Емине

Всеки, тръгнал на Ком-Емине за пръв път, най-вероятно се замисля да се запише с организирана група. Това би трябвало да спести много грижи и време, а спокойствието да имаш професионален водач със себе си в някои ситуации е незаменимо.

Тук обаче ще да ви споделим нашия, за съжаление, негативен опит с Mad Max Hikes и Христо Василев като водач. И това не е мнение на един човек, а общото впечатление на всички участници, до което сме стигнали след множество разговори.

Защо сме недоволни?

Най-вече поради странното и непрофесионално отношение от страна на водача, който е и организатор. Липсата на адекватна организация в определени ситуации, неизпълнението на уговорки, постоянно доплащане от наша страна.
Цялостното впечатление, което този човек остави след себе си е, че му беше доста неприятно да бъде на този преход с група и че единственото, което го интересува, е да вземе колкото се може повече пари.
Воденето му беше доста  неадекватно като темпо, време на тръгване, информация относно вода по пътя, а групата често се разкъсваше, тъй като беше твърде голяма.
Като цяло неговото отношение повлия много и на нашето и развали в голяма степен емоцията по време на прехода.

Основните причини накратко:

• Липса на лиценз за планински водач по българското законодателство
• Не се подписва договор за услугата и неща, които бяха предварително уговорени, не бяха изпълнени
• Недостатъчно познаване на маршрута и отклоняване от маркировката
• Не е регистриран като юридическо лице в търговския регистър и няма декларирани приходи за дейността си
• Непрофесионално, грубо отношение към клиентите
• Умишлено склонява участниците да се откажат по време на прехода
• Постоянни препирни свързани с организацията и с доплащане от страна на участниците
• Не вдъхва сигурност като водач – не носи със себе си почти никаква екипировка, употребява често марихуана по време на работа
  Предварителна информация:
  Организацията на събитието, набирането на участници, задаването на въпроси от тяхна страна и предоставянето на допълнителна информация се случваше изцяло чрез Фейсбук групата на Mad Max Hikes.
  Максималният брой участници, обявен предварително от Христо, беше 15 -  в крайна сметка се оказахме 20 за целият преход + още няколко приходящи човека за част от него. Таксата беше 1150лв, като минимум 50% трябваше да бъде преведена по банков път веднага при записване (на сметката на трето лице), а останалата част от сумата - в брой при тръгването. Документ, за парите платени в брой не се издава.
  Обявено беше, че таксата включва:
  Водаческа услуга, транспорт София - Хижа Ком, 20 нощувки в хижа/заслон + 2 нощувки на бивак, изхранване – сутрин, обед и вечер по време на целия преход, транспорт Емона-София. Цялата организация на тези неща е ангажимент на Mad Max Hikes.
  Обещано е, че Mad Max Hikes ще предостави палатки за всички участници и ще подсигури нощувките на бивак. Също така е обещана доставка на допълнителен багаж (предварително предаден от участниците) на хижа Бузлуджа.
   
  Преходът подробно:
  Ден  0:  Датата е 7ми август 2017, следобед, групата се събира за пръв път. Тръгваме от стадион „Васил Левски“. Видимо сме доста повече от 15 участника. Последни организационни дейности и потегляме. Пристигаме. Преброяваме се – 25 човека. Първата нощувка е на х.Ком – стара. Капацитет – 22 места. Хора остават да спят по пейките в столовата. Едва ли е разумно човек да тръгва недоспал на преход, но настроението е все още приповдигнато и никой не протестира.
  
  
  Ден  1: х.Ком – х.Пробойница – първият ни преход! Вълнуващо, но много уморително. Добираме се до изоставената хижа. Както е уговорено – доставили са ни някаква храна (недостатъчна) и … бивачни съоръжения. Оказва се, че представата на Христо за палатка се изчерпва до най-обикновена градинска тента. Тентите нямат под и духат отвсякъде. Спалните чували на някои хора липсват. Леко сме разочаровани, но не губим присъствие на духа. Част от групата решава да спи в изоставената хижа. През нощта мишка прави обиколка по няколко от стаите и рови в багажа.
   
  Ден  2: х.Пробойница – х.Тръстена. По пътя спираме на единственото работещо магазинче на гара Лакатник за обяд. Сухи пакети нямаме, така че всеки да се оправя сам – странно. На хижа Тръстена ни обгрижват чудесно, както винаги.
  
  
  Ден 3: х.Тръстена – х.Лескова. Старите хижари на Лескова вече ги няма. Посрещат ни двама други - с казан курбан чорба - за всички. Твърдят, че никой от организаторите нищо не им е обяснил. Вегетарианците в групата са леко ужасени. Успяваме да изровим отнякъде случайно забравени картофи за тях. Истинският проблем обаче е, че няма никаква друга храна – нито за закуска, нито за следващия ден. Налага се да се слезе до някое село за провизии. Имаме късмет и се намира работещ магазин.  Местата за спане обаче отново са по-малко. По-саможертвените в групата остават да спят на масите отвън. Те са твърди, а през нощта съсел пречи на хората да си починат.
   
  Ден  4: х.Мургаш – проход Витиня. Закусваме леко, каквото има, тъй като селският магазин от вчера не предлага кой-знае какво. Преходът е тежък и дълъг. Осезаемо се усеща различната физическа подготовка на участниците в групата. Толкова голяма група само с един водач започва да е проблем. За обяд се полагат средно по две филии с лютеница на човек. Гладът ни изнервя допълнително. Напрягаме усилия и се добираме до крайната цел. Групата вече се е сближила достатъчно и това, че трябва да спим по двама на легло, не успява да ни притесни особено. Домакинът ни ни препоръчва да звъннем на х.Кашана, защото никой от организаторите не бил говорил с тях от седмици и там не били много сигурни дали ще дойдем.
   
  Ден  5: проход Витиня – х.Кашана. Отново дълъг и изморителен преход. Накрая групата се разкъсва и по-нетърпеливите бързат напред. На х.Кашана както винаги хижарите са безкрайно гостоприемни и се грижат за нас подобаващо.
   
  Ден  6: Хваща ни твърде лошо време и се налага да направим планираната си почивка по-рано. Не страдаме особено, защото на Кашана е уютно.
   
  Ден  7: х.Кашана – х.Момина поляна.  Христо обявява, че не иска той да се занимава повече с организацията на нашето изхранване. От тук нататък всеки щял да има бюджет от 5лв на хранене и да си поръчва каквото прецени. Парите си остават в Ицо. Ако надвишиш бюджета си доплащаш. Странното е, че при обратния случай – ако не се достигне лимита, пари не се връщат….. Недоумение обзема всички.
   
  Ден  8: х.Момина поляна – х.Козя стена. Христо ни съобщава, че оттук нататък преходът не е шега работа, затова трябва да се стегнем. Странно, предвид че досега проблеми не сме имали. Тръгваме сутринта с бясно темпо от първата минута по стръмния баир над х.Момина поляна. На десетата минута участничка от групата почва да изостава, затова Христо директно я изпраща да си ходи вкъщи. Групата е в шок. Всички подтичват по пътеката, спъвайки се в камъни и храсти. Още хора почват да изостават. Христо се опитва да изгони други двама от групата. Спретва се истински скандал, следва остра размяна на реплики. Хората няма да му се дадат толкова лесно. Групата продължава да се движи, като поради бързащият ни водач се разпокъсва на километри разстояние. Следват още преговори и препирни през деня, без особен резултат. Христо е прав, останалите 20 грешим….. Стигаме до крайната си цел навреме, въпреки „бавното“ си темпо.
   
  Ден  9: х.Козя стена – х.Добрила. По пътя, в последния един час, ни застига силна лятна буря, пороен дъжд и лека градушка. Стигаме до хижата мокри до костите и забележително кални. В Добрила обаче не искат да ни позволят да използваме пералнята, тъй като предишна група е нанесла някакви щети. Нещастни сме. По-късно водачът ни се намесва и урежда пералня …  само за себе си.
   
  Ден 10: х.Добрила – заслон Ботев. Изключително вълнуващ и емоционално наситен ден.
  Изморени и гладни сме, но и доволни. Време е за вечеря и домакините ни сервират уговорените порции. Сядаме на вечеря и пред очите ми Христо изяжда своята и още една, която все още си няма собственик. Собственикът на порцията се оказва е задрямал в съседната стая и сега си я търси. Христо има внезапен пристъп на остра амнезия и няма представа какво се е случило или защо него питаме, все пак не ни бил сервитьор :D
   
  Ден 11: заслон Ботев – х.Мазалат. Сутринта на тръгване има лек спор, защото Христо трябвало да доплати 40лв. на хижаря. Твърди, че някой от нас е виновен. Оказва се, че май е забравил да си плати уискито, което изпи вчера.  Останалата част от деня преминава без повече ексцесии.
   
  Ден 12: х.Мазалат – х.Бузлуджа. Още сутринта ни се сервират лоши новини. Очевидно е, че в Mad Max Hikes явно имат проблеми с вътрешната организация. Хора биват уволнени и няма да си получим допълнителния багаж на Бузлуджа, защото нямало кой да го докара. Запасите ни от медикаменти, консумативи и допълнителна храна са изчерпани…  Вечерта, на хижа Бузлуджа отново има проблем с броя на порциите, но вместо да го разреши, Христо се държи изключително грубо с една от участничките, без да бъде предизвикан.
   
  Ден 13: х.Бузлуджа – ски база Грамадлива. На тръгване сутринта се оказва, че не са уговорени сухи пакети храна за през деня. Христо разчита, че ще хапнем на х.Българка. Успяваме да го убедим все пак поне да звънне там, и тъй като никой не вдига телефона, Христо взима някакви провизии за всеки случай. Естествено, стигайки до хижата, установяваме, че тя не работи.  Сега по подобие на съименникът си отпреди 2000 години, Христо успява да изхрани група от 20 човека с един хляб, един салам и един кашкавал.
  Преходът разбира се е дълъг и изтощителен, а хората – много гладни. На най-малката от групата дори почва да и се вие свят. Някак се докопваме до хижата.
   
  Ден 14: Будим се рано и се стягаме за път. Христо изчаква всички да са съвсем готови. Когато вече сме се строили с раниците отвън, ни се съобщава че днес никъде няма да ходим, защото щяло много да вали и да бъде ужасно. Почивния ден, който ни се полагаше в Котел, трябва да изкараме тук. Цялата група спори и иска да тръгне, тъй като времето не изглежда чак толкова зле. Той ни разубеждава, защото по пътя нямало никаква хижа или заслон, където да се подслоним в случай, че завали. Доверяваме му се и се примиряваме. Разопаковаме багажа наново. Цял ден не капва капка дъжд.
   
  Ден 15: с.б. Грамадлива – хижа Чумерна. На този ден минаваме покрай заслон Караиваново хорище и хижа Буковец. А уж нямаше да има нищо по пътя. Остава да си мислим, че или ни е излъгал или не познава маршрута. Подозираме, че реши да направим почивката на Грамадлива, тъй като излиза значително по-евтино отколкото в гр.Котел.
   
  Ден 16: х.Чумерна -  … гр.Сливен. Тъй като времето е нестабилно, дъждовно и хладно, никой от групата няма особено желание да спи в проветрива тента. Решаваме в края на деня от пр. Вратник да вземем таксита до гр.Сливен и да нощуваме там. Най-накрая успяваме да си получим допълнителния багаж, който се оказва е пратен по Еконт дотам. Вече почти на никой не му трябва, тъй като в Сливен може да се закупи всичко. И отново изненада – съобщава ни се, че когато сме в населено място, а не на хижа, бюджетът ни за храна бива съкратен на 8лв. на ден… защото може да се храним директно от магазина… Парите, които предварително сме му платили, сега той ни ги раздава като грижлива учителка, сякаш сме второкласници на зелено училище.
   
  Ден 17: пр.Вратник – гр.Котел. Отново дълъг и изморителен ден, пристигаме късно. При настаняването обаче възниква проблем. Оказва се, че Христо предварително е запазил само 10 места, а ние сме 18 човека. Явно въобще не е очаквал толкова много хора да издържим дотам и не е искал да се прецака като остави капаро за всички. Жената от къщата за гости успява да реагира и да ни намери още една къща. При разговори с останалите хижари стигаме до извода, че това му е обичайна практика.
   
  Ден 18: гр.Котел – х.Върбишки проход.  Христо вече не се притеснява особено от групата и открито си пуши трева по 2-3 пъти на ден. Разнообразява любимите си теми за пари и различни тарикатски схеми с откровения за това колко много му е писнал вече този преход в тази непоносима гора.
   
  Ден 19: х.Върбишки проход – Немой дере. Очаква ни дълъг преход и възниква спор кога да тръгнем. Водачът настоява, че трябва да е в 9 часа. Нямаме избор. Стигаме на Ришки проход когато вече слънцето е залязло и почва да се мръква. Трафикът е изключително натоварен, преобладават тежки камиони. До мястото за спане трябва да стигнем вървейки по самото пътно платно. Рискът някой да бъде блъснат е съвсем реален. Според водача ни остава около половин час. Само след 20-тина метра обаче забелязваме, че има пътека, успоредна на пътя, с нашата маркировка. Христо ни убеждава, че това не е никаква пътека и само ще се загубим по нея. Ок, продължаваме покрай колите. Стъмва се напълно и единствено челниците ни могат да послужат като някаква сигнализация за автомобилите. Христо се отцепва далече напред, цялата група се разпокъсва. 40 минути по-късно пътеката отново се влива в пътя. Явно можехме да си ги спестим тези 40 рискови минути. Още 30-40 минути по-късно успяваме да стигнем до крайната цел. Всички са максимално изнервени. По-късно научаваме, че Христо, тръгвайки по пътя, е взел челника на най-малката ни участничка (16г.), тъй като той не носи собствен, оставяйки нея без светлина. На Немой дере отново се оказва, че групата е твърде голяма и част от хората ще спят на мебелите в кухнята.
   
  Ден 20: Немой дере – с. Дъскотна. Достигайки с.Планиница, групата се нахвърля на близкия магазин. Време е и за глупавата процедура по раздаването на 8лв. за храна. Внезапно се оказва обаче, че не били 8, а 4, защото видиш ли предната вечер сме ползвали кухнята, което трябвало да бъде доплатено… А уж таксата ни включваше “всичко”. Не става ясно как се е очаквало да се нахраним, ако не ползваме кухнята. Нервите на повечето от нас не издържат и искаме обяснение от Христо защо вече 20 дни постоянно ни се налага да доплащаме неща, които уж се включваха в таксата, защо реално няма адекватна организация и защо бюджетът ни постоянно изтънява. Не получаваме смислен отговор, затова пък се заформя грандиозен скандал на центъра на селото. Привличаме вниманието и на местните, които толкова интересно шоу едва ли са наблюдавали скоро. Ефектът е все едно спорим със стена.
   
  Ден 21: с.Дъскотна – с.Козичино. Адска жега и жажда мъчи цялата група. Имаме да извървим над 42км. през този ден. Към тях навъртаме още няколко, отбивайки се допълнително към близко село. Оказва се, че Христо търси банкомат… Взима пари назаем от участник в групата. До края на прехода всеки се оправя на собствени разноски.
   
  Ден 22: с.Козичино – нос Емине. Като за последно времето рязко се разваля и цял ден вали напоително. Половината ден вървим затънали до глезените в кал. Мотивацията и настроението ни обаче са на ниво. Поставяме рекорд по бързо придвижване. От първоначалните 20, цели 18 участника сме стигнали до целта. Групата е станала изключително сплотена за тези три седмици. Интересно е, че през цялото време, въпреки че сме събрани над 20 съвсем различни характера, не е възникнала дразга между самите участници. Доволни сме. Остава само леко горчивият вкус от отношението на водача ни. А може би именно това ни е сплотило, кой знае …
   
  Целта на всичката тази информация не е просто да си помрънкаме, а да предупредим евентуални бъдещи жертви. Сигурно е, че никой не желае да си прекара целия преход в дребнави спорове и дразги с водача.
   
  Надяваме се да сме били полезни (:
   

Иво, Гери




https://www.facebook.com/madmaxhikes/?ref=br_rs
https://www.facebook.com/bulgariahikes/ 
https://www.facebook.com/christovassilev